Откъде летописеца Павел Дякон от VІІІ в. знае за алцековите българи в Италия?

Всеизвестно е, че в своята „Лангобардска хроника” от  VІІІ в. Павел Дякон (ум. 799) дава няколко сведения за българите, включително и че през втората половина на ІV в. победили лангобардите.

Кой е Павел Дякон и откъде идва интереса му към българите в Италия и тяхната история?

Българите на Алцек се заселили в Италия. Дякон пише, че по неизвестни причини се отделили от своите и дошли в Италия, където се обръщат към лангобардският крал Гримоалд (662-671), който – според Павел Дякон – ги изпратил при своя син Ромуалд и той им дал пусти територии около дн. гр. Неапол, в херцогство Беневенто, където Алцек станал „гасталд”(наместник на херцогството, ср. Гостун, наместник, в Именника на българските владетели). Всъщност, самият Ромуалд  е херцог на Беневенто ( ум. 677).

Българите на Алцек населяват и създават градовете Sepinum (Сепино), Bovianum (Бояно) и Изерния в регион Молизе.  И до днес топонимите в тази италианска област са свързани с българите от VІІ в. на Алцек. Според Павел Дякон, те през VІІІ в. говорили все още на своя език, въпреки, че употребявали и латински.

Павел Дякон ги е виждал лично, щом твърди, че те освен своя език, говорили и латински.

През 765 г. лангобардски крал става Дезидерий. Лангобардската столица е Павия, а краля назначава за херцог на Беневенто фриулския аристократ Арихис, за когото омъжва дъщеря си Аделперга.

Павел Дякон попада в столицата Павия през 40-те г. на VІІІ в., където изучава граматика при Флавиан. След 758 г. Павел Дякон е в обкръжението на Аделперга в Беневенто. През 763 г. той й посвещава поема с акростих „Adelperga pia”, а 10 г. по-късно през 773 г. й посвещава своя труд „Римска история”.

Очевидно  след 758 г., когато е сватбата на Аделперга и съпруга й е произведен от своя тъст крал Дезидерий за херцог на Беневенто, Павел Дякон се е преместил от Павия на юг, заедно с Арихис и жена му. Тоест, той много добре познава българите в Беневенто и вероятно това е в основата на интереса му към тяхното минало.

 Паметник на кан Алцек в Италия от 2016 г.

http://www.celledibulgheria.gov.it/archivio10_notizie-e-comunicati_0_72_12_1.html

Древно Урарту като част от българската праистория.

Урарту е стара държава в региона на реките Тигър и Ефрат, на север до река Кура. На мястото на древно Урарту, където езика е бил от хуритското езиково семейство, днес са основно Армения и част от източна Турция.

За първи път името на Армения се появява в Бехистунския надпис от VІ в. пр.н.е. Арменците, които са по народност мизи („муши, мушки“ в асирийските клинописи) заселват земите около Тигър и Ефрат след ХІV в. пр.н.е., когато мизи през Балканите масово мигрират в Мала Азия (т.н. „морски народи“ ) и слагат край на Хетската държава.

Най-източният клон на тези мизи (муши) е посочен в асирийските клинописи, че се появява около северните брегове на Тигър и Ефрат около ХІІІ в. пр.н.е. По време на могъществото на държавата Урарту мизите- арменци, чийто език е индоевропейски, са били роби на урартите.

Господството върху древния Изток около ІХ в. пр.н.е. са си оспорвали двете най-могъщи държави тогава: Асирия и Урарту.

Урартски йероглифи, предоставени ни от г-н Спарток.

При разчитане на урартските клинописи в началото на ХХ в. се оказа, че урартите са се самонаричали баяни (бийан) : оттук името на езерото Ван, а така също старото сведение, касаещо ІІ в. пр.н.е., на арменския историк Хоренаци за „българин Бунд“, където „Бунд“ и името на народа му „vh`ndur“, е всъщност самонаименованието на урартите и на тяхната държава.

Тоест, Урарту и урарти, са били наричали на акадски език в асирийските клинописи и в библейските текстове, докато те самите са наричали държавата си Боян, а народа си: бояни.

Урартския цар Сардур І (ок. 844-828 пр.н.е.) ни е оставил следният надпис за себе си, като „цар на Биайнед, владетел на град Тушла”.

През 814 г. пр.н.е. бояните са нападнати от север от кимерийците. По това време кимерийската държава е била на север от река Кура и е стигала до Меотида (Азовско море), където днешният Керченски провлак е носил името „Кимерийски босфор“ (оттук гръцкото Боспор кимерийски)…

ез. Ван от север

Кимерийците и тяхната конна армия стават военен хегемон в региона на Древния изток през VІІ в. пр.н.е., т.е. около 100 години преди кимерийци, мидийци и вавилонци да сложат край на Асирийската империя.

Предполага се, че вследствие кимерийските набези, Урарту попада под властта на кимерийци и мидийци още през втората част на VІІ в. пр.н.е.

През VІ в. пр.н.е. персийският Бехистунски надпис вече споменава новата държава на мизите-арменци: Армения.

Вероятно местното боянско население се е преселило на север към Кавказ и там заедно с кимерийците е формирало началото на народа на „българина Бунд“ (Мовсес Хоренаци), който към ІІ в. пр.н.е., когато Армения е превзета от Партската държава, колонизира региона на север от езерото Ван, чийто топоним по-късно „Багреванд“, т.е. българския Ванд, е съхранил спомени от онова време, които днес трудно можем да възстановим.

Описвайки дейността на партския цар Валаршак (Вагаршак) към ІІ в. пр.н.е., Хоренаци разказва как той установил ред в земи, които на запад стигат до гр. Мажака (гр. Кесария в Кападокия), а  на север наложил ред на целия Понт (южното причерноморие на изток от гр. Синоп, е по-късно понтийската държава на Митридат - 123 г.пр.н.е.- 63 г.от н.е.). След това Валаршак въвел ред до Кавказ, разбрал се с кавказките народи да не го нападат и като се обърнал ...отишъл във Вананд, т.е. явно на юг към Шира, до местността, която преди да се казва Вананд, „древните са наричали безлесен и горен Баоеан” (кн.ІІ,гл.6, Арменска история, Мовсес Хоренаци от VІ в.).

  В случаят „Баоенан”, е самоназванието на Урарту, което след дешифрирането на урартските клинописи в първата половина на ХХ в., се установи, че е „Биайнили”, т.е. „Бийан“, „или“ е афикс.

 Стигайки до „Баоенан” в своето изложение, Хоренаци решава да съобщи откъде произхожда новото име на стария Баоенан, което вече се казва „Вананд”.

Тук той явно не обръща внимание, че Вананд е всъщност гръцизирана форма на Бананд и е явно едно и също с Баоенан (?). Хоренаци разказва, че черпи древни сведения от Мар Абас Катина и уточнява, че е имало някакъв „българин Бунд“, който с народа си vh’ndur (вхндур) „колонизирал” Баоенан и дал новото име на местността като Вананд, по своето име Бунд, Вунд.

Тоест, според разказа на Хоренаци, по времето на Валаршак към ІІ в. пр. н.е. на това място вече няма действаща страна на българите на Бунд, ето защо той само страница по-нататък пише, че в „дните на Аршак” (сина на Валаршак), „страната на българите” е в „Кавказката планина” (кн.ІІ, гл.9)...От друга страна, Хоренаци още в първото си съобщение добавя, че дори „по негово време” (т.е.  към VІ в. от н.е.), в арменската местност Вананд „има селища, названията на които са получени от братя и потомци” на Бунд“...

Нека цитираме двата пасажа при Хоренаци:

Кн.ІІ, гл.6: ”/Валаршак/ се спусна към зелените пасбища на предела Шара, който древните са наричали Безлесен или Горен Баоеан, а впоследствие, заради колонизаторите българи Вндур на Бунд, заселили се там, били наречени по неговото име Вананд. И досега селища там носят названия, получени от имената на неговите братя и потомци.”

Кн.ІІ, гл.9: ”В дните на Аршак възникнаха големи смутове в пояса на великата планина Кавказ, в Страната на българите. Много от тях се отделиха , дойдоха в нашата страна и  се заселиха за дълго време под Кола /Kogh/, на плодородна земя, обилна на хляб.”

Както обърна внимание на времето Патканов, тази местност Кола (Kogh),  е срещу гр. Алтена  (Олтия), който се намира на южното Черно море между гр. Трапезунд и гр. Фасиз (Севастополис).

Kogh (Ког, Кола) е територията около извора на р. Кура (Cyrus). Под Кола,  т.е. на юг от Кола, е всъщност областта Вананд, известна сред арменците и като „Багреванд“...

Това изречение от първия пасаж е много интересно: “И досега селища там носят названия, получени от имената на неговите братя и потомци.“

Дали наистина е имало такива имена на селища дори през VІ в. и как ли са се казвали?

Арменският историк от V в. Елише в своята книга за пълководеца Вардан Мамиконян и неговата „арменска война”, посочва (между другото) и списък с имена на арменските християнски епископи, митрополиите и селищата, откъдето произхождат. Пасажът е в края на летописът му.

Между останалите са посочени и следните:

„Левонд, йерей от Вананд, е от селището Иджеванк”.

„Аршен, йерей от Багреванд, е от селището Елеген”.

Нас ни интересуват имената на селищата. Оказва се, че Мовсес Хоренаци е дал правдиво етнографско сведение, че „и досега” (т.е. през втората половина на V век и през VІ век) има селища, чиито имена са ни познати от „братя и потомци“ на народа на древния „българин Бунд“.

Името „Иджеванк” ни е познато като „Иджик”, любимият син на легендарният патроним Боян , от който, според една волжко-българската легенда произхождат кавказките хоните (легендата я има в „Джагфар тарих“).

А името „Елеген” ни е познато като „Елак”. Към 448 г. така се казва, според Приск Панийски, първородният син на Атила.

Но не само арменския историк Мовсес Хоренаци от VІ в. свързва българите с народа „vh`ndur“ на „българина Бунд“. През VІІ в. Анани Ширакаци в „Арменска география“ също упоменава за „българи-Woghkhondor” на Кавказ. Такава връзка между българи и бояни има и в епос от ХІІІ в. на персийският поет Низами.

Една от най-интересните легенди за произходът на българите е съхранена в епосът „Искандер-наме” на персийският поет Низами, който той пише в самото начало на ХІІІ в. Според легендата, Александър Македонски имал двама воини Бун и Гар, които участвали в походът му в непознатите земи на север, но двамата се разболяли от неизлечима болест и за да не заразят останалата армията били изоставени в една пещера. В нея те по чудо оцеляли, благодарение на някаква черна течност или кал. Пещерата се наричала „Балгар” и двамата решили отсега нататък да се казват „българи”, по името на пещерата.

Скулптура на Низами в гр. Ганджя, Азербайджан

Ансамбъл в гр. Ганджя  на  героите от епоса на Низами "Искендер наме": Александър Македонски и войните му.

Най-интересното в тази легенда е, че тук „Бун” е всъщност самоназванието на Урарту, „Гар” (gar) е „пещера“ на арабски.