През 2016 г. беше поставен паметник на кан Алцек в Италия!

           За българския кан Алцек, който заселил в около 670 г. българи в няколко селища около дн. гр. Неапол в Италия, сведение дава през VІІІ в. Павел Дякон (ум. 799 г.) в своята „Лангобардска история”.

         Дякон пише, че по неизвестни причини тези българи се отделили от своите и отишли в Италия, където се обръщат към лангобардския крал Гримоалд (662-671), който – според Павел Дякон – ги изпратил при своя син Ромуалд и той им дал пусти територии около дн. гр. Неапол, в херцогство Беневенто, където Алцек станал „гасталд” (наместник на херцогството, ср. гостун, наместник в Именника на българските владетели).

            Всъщност, самият Ромуалд е херцог на Беневенто ( ум. 677).

        Българите на Алцек населяват и създават градовете Sepinum (Сепино), Bovianum (Бояно) и Изерния в регион Молизе. И до днес топонимите в тази италианска област са свързани с българите от VІІ в. на Алцек. Според Павел Дякон, те през VІІІ в. говорили все още на своя език, въпреки, че употребявали и латински.



www.celledibulgheria.gov.it/archivio10_notizie-e-comunicati_0_72_12_1.html

Кой измисли лъжата, че Горазд е моравец, а не българин?

Ще потърсим отговор на въпросите: а) Българин ли е Св. Горазд?; б) Бил ли е архиепископ на България със седалище в Белоград, дн. Берат в Албания? В Берат ли са днес мощите му?

Още през 1868 г. Антим Алексуди, гръцки митрополит в Белоград Албански (дн. Берат), дава сведение, че в църквата „Успение Богородично” се съхраняват мощите на двама от Светите Седмочисленици: Св. Горазд и Св. Ангеларий (“Περιγραφοή τής ίερας μητροπόλεως Βελεγράδων έν Κερκύρα”, с. 112; Вж. също: П. Асенова. Гръцки източник за „Български старини из Албания”., В:Studia protobulgarica et mediaevalia europensia., С., 2003, с. 379).

Българската крепост Белоград, дн. Берат, Албания.

През 1897 г. фолклористът Димитър Маринов, който не спира да обикаля и да прави теренни проучвания, дава интересното сведение, че близо до Берат  има манастир на името на Св. Горазд и там се пазели мощите му. Той смята това за доказателство, че Горазд е имал „архиепископски престол в Белоград в Албания, сегашния град Берат” (Д. Маринов. Св. Седмочисленици и тяхната черковно-книжовна дейност., В: Религиозни разкази, 1897, кн.7-8, с. 484).

За този манастир до Берат на името на Горазд, пише още през 1848 г. Виктор Григорович.

През 1871 г. В. Ягич, проучвайки внимателно изворите, стига до констатацията, че Горазд е бил български епископ преди Климент. Той се основава и на т.н. „Дюканжов списък” от XII в.

„Към средата на ХІІ в., по време, когато начело на Охридската архиепископия стоял вече не български духовник, а синът на севастократор Исак Комнин, Йоан Комнин, бил съставен само за Охридската архиепископия един списък, носещ обикновено името „Дюканжов списък“, понеже за първи път бил издаден от френския византолог Дюканж през ХVІІ в. “ (ГИБИ, т. VІІ, 1968, с. 103).

Според този списък, Горазд е втори епископ на България, т.е. втори архиепископ на учредената през 870 г. Българска архиепископия.

Според папския историк от XVIII в. Асемани, Горазд е издигнат за български архиепископ към 877 г. с духовното име Георгий в Белоград (дн. Берат).

Църковният папски историк  Мишел льо Киен (1661-1773) в т. 2 на своя труд „Християнския Изток”, с. 291, посочва една интересна подробност, а именно че българските владетели в началото след християнизацията на българите през 865 г. не са определили само един седалищен център за архиепископа  на българите.

Сиреч, не бива да се учудваме, че Берат е бил архиепископски център на българите преди Охрид.

Очевидно към 877 г. първият български архиепископ Теофилакт, който е издигнат през 870 г. на събор в Константинопол от патриарх Игнатий, е починал и през 877 г. Фотий ръкополага за български архиепископ Горазд с духовно име Георгий.

През 878 г. Горазд, чието седалище е в дн. Берат, издига за епископ там един свещеник от славянски произход Сергий, а самият Горазд отива като епископ в Нитрава, не само за да помага на Методий, но и като епископ да легитимира Методий като архиепископ на Панония. Очевидно Методий през 879 г. препотвърждава ръкополагането на Горазд, защото сведението за Горазд в „Дюканжовия списък” е верно в частта си, че Горазд е прогонен след това, през 880 г., от папата, Святополк и ръкоположения през 880 г. от папата за нитренски епископ алеманец Вихинг.

“Γορασδός χειροτονηθες παρά Μεθοδίου έιθ ΰστερον έκδιωχθέις παρα τών πνευματομάχων”. „Горазд, ръкоположен от Методий, прогонен след това от духоборците”.

Че към 878 г. Георгий/Горазд е архиепископ на България в Белоград става ясно от писмо на папа Йоан VIII до българския княз Борис I, в което папата недоволства от издигането на Сергий в епископ от Горазд.

Асемани: „Писмо № 75 до българския княз Михаил, издадено на 16 април, индикт XI, т.е. 878 г. сл. Хр., очевидно – в годината преди онзи Фотиев псевдосъбор, потвърждава, че по това време в България се е подвизавал като епископ Георгий, казвайки: „Впрочем, нека Ваша слава знае, че евнухът Сергий, който макар и да е по произход славянин, но затънал в много пороци, е получил с цената на измама свещенически сан, а после се узна, че уличен и изобличен и в други провинения, е бил свален от тогавашния си епископ, а след това съвсем недостойно е бил въздигнат в Белоградското епископство от Георгий - който с измама си е присвоил званието епископ чрез авторитета на князете на апостолите и на светите канони, е низвергнат с присъда на Наше постановление. Това оповестяваме както Вам, така и на цялата ви общност, съгласно с каноните, за да не се приемат тези, които се низвергват, от другите, та да не би и те да се окажат обвързани заедно с тях с подобно наказание, което Ние не желаем” (Асемани, с. 197, с 201).

Асемани отбелязва: „същият Георгий не е бил свален от папа Йоан заедно със Сергий, а само е обявен за епископ с фалшиво звание” (с. 202). Основавайки се на „Дюканжовия списък“ с имената на българските архиепископи, Асемани приема факта, че „втори е Горазд, т.е. Георгий” (с. 205).

От папската квалификация „който с измама си е присвоил званието епископ, чрез авторитета на князете на апостолите и на светите канони”,  се разбира, че Горазд (Георгий) е ръкоположен за архиепископ на България от Фотий, т.е. очевидно не по-рано от 877 г., когато Фотий е отново патриарх.

Фотий е враг на Рим още от 867 г., когато анатемосва папа Николай I, заради филиокве.

През 866 г. папа Николай І  изпраща кардинал Формоза Портуенски и епископ Павел Папулонски като свои легати в България по покана на княз Борис І.

През 867 г. константинополския патриарх Фотий пише окръжно послание до източните патриарси, в което ги уведомява, че латински духовни лица са проповядвали в България в ущърб на Никейския символ на вярата и са учили новопокръстените през 865 г. българи, че Св. Дух изхожда не само от Отца, но и Сина.

Така се ражда теологичния проблем „филиокве“, който през 1054 г. ще доведе до разделянето между източното (православно) християнство и западното (католическо) християнство.

През същата 867 г. е свикан църковен събор в Константинопол, на който патриарх Фотий анатемосва папа Николай І, заради нарушението на Никейския символ и отношението между Константинопол и Рим се обтяга до краен предел. На 25 септември 867 г. новият император Василий I Македонец бърза да принуди Фотий да се откаже от патриаршеския престол в полза на Игнатий, за да бъде възстановен църковния мир между Изтока и Запада.

Но от 877 г. до 886 г. Фотий отново е патриарх на Византия и през 879 подготвя събор за да реабилитира правата вяра. Очевидно Фотий е изпратил Горазд в Нитрава през 878 г. със задачата да подготви Методий за предстоящия през 879 г. събор, където той да присъства като „моравски архиепископ”, т.е. като представител на моравската църква. Целта е била епархията на Методий да мине към „гръцкия обред”. Това не става, понеже папата спешно привиква Методий в Рим. А че това е била ролята на Горазд в Нитравска Моравия, става видно от факта, че „на прочутия Фотиев събор през 879 г. е регистриран, или поне измислен, Агатон, епископ на моравците” (Асемани, с. 200).

Още с пристигането на Горазд в Нитрава папата е сигнализиран с донос срещу Методий и спира славянската литургия, докато той не се яви в Рим и не изповяда вярата си. Тоест, дали още се придържа към „римския обред” (с филиокве) или е преминал към фотианците. През същата 880 г. един алеманец Вихинг е издигнат за нитренски епископ, по желание на княз Святополк от папата. Така Горазд е прогонен от Нитрава като епископ и се завръща в Берат. Асемани пише: „Горазд трябва да е бил изгонен от Моравия в България малко след 880 г.” (с. 207).

Икона от 1547 г. на зографа Онуфрий представя петима от Св. Седмочисленици на небесата, а под тях Белоград, дн. Берат, с църквата, където са погребани Св. Горазд и Св. Ангеларий.

Сръбският учен Ст. Новакович издига теорията, че мощите на Св. Горазд в Берат са фалшификация (Први основи словенске кньижевности међу Балканским словенима). За съжаление, тезата му е подкрепена и от официозната българска историческа наука. Ив. Снегаров  се съгласява с Новакович. Дори през 2010 г. преподавателя по история в Пловдивския университет Димо Чешмеджиев е склонен да следва тезисите на Новакович.(Мощите на Св. Горазд в Белград Албански, Берат., В: Slavica Slovaca. ROCNIK, 2010,Bratislava, с. 136-143).

Балан навремето дори греши за Белоград, при условие, че името му се упоменава в писмото на папа Йоан VIII до княз Борис I: „Градът не е съществувал в IX, X, XI и XII столетие. Всичко гореизложено мислим, че ни заставя да откажем преминуването на Горазд в Балканския полуостров, следователно и всякаква дейност в българската държава.(Българска литература. Кратко ръководство за средни и специални училища, написано от А. Теодоров. Пловдив., 1896., с. 80).

През  IX  в.  на българския държавник Борис I не е било безразлично кой ще е първи епископ (респ. архиепископ) на Българската архиепископия. В периода 866 г. - 870 г. княз Борис няколко пъти иска от папа Николай І и от папа Адриан ІІ да получи епископ от Рим и настоява да му бъде даден конкретен човек: или дякон Марин, или кардинал Формоза Портуенски. Папата протака, но все пак изпраща някакъв Силвестър, който е трябвало да бъде одобрен от българите и папата е щял да го ръкоположи за техен епископ. Но това не става, а на събора от 870 г. се постига съгласие между Рим и Константинопол българската църква да е под юрисдикцията на константинополската патриаршия и патриарх Игнатий ръкополага Теофилакт за глава на новосъздадената от събора архиепископия България. Борис I е приел Теофилакт, защото го е одобрил предварително.

Единствен папския историк Мишел льо Киен в том 1 на своето изследване „Християнският Изток”, на с. 1174, изказва предположението, че ръкоположения през 870 г. за първи български архиепископ Теофилакт, е всъщност едно и също лице с известния Теодор Куфара, който още след 852 г. запознава с християнството княз Борис и е разменен със сестрата му, по молба на византийската императрица Теодора.

Вероятно Теофилакт е починал през 877 г., когато Фотий се връща като патриарх в Константинопол.

       Асемани е убеден, че Горазд, с духовно име Георгий, е ръкоположен за втори архиепископ на Българската архиепископия, при това именно от Фотий (с. 199). Седалището му било в Белоград, дн. Берат.

И тук трябва да поставим въпроса защо и кой създаде мита, че Горазд е моравец, а не българин?

 Имайки предвид как Борис I внимателно избира кой да приеме за архиепископ, е редно да се запитаме Горазд българин ли е бил?

Още през 1825 г. Й. Добровский в книгата „Кирилл и Мефодий, славянские первоучители” (изд. Москва, с. 89) обръща внимание на българското име на Горазд и посочва, че Теофилакт Охридски през XI в. е измислил, че е моравец.

Разбира се и в този случай българската наука не проучва въпроса, а през 1968 г. югославския учен Ферлуга, за да затвърди моравския произход на Горазд посочва, че има сведение за славянски княз с подобно име в Каринтия през VIII в. (Јадран Ферлуга. Византиjа и постанак раниjих jужнословенских држава., ЗРВИ, кн. Х, 1968, с. 59).

Да видим за какво става дума точно. Иде реч за държавата от началото на VII в. на Само (Шамбат, Самбатос) в Каринтия и Щирия, която просъществува повече от 35 години под негово ръководство след 622 г. Непосредствени наследници на Само/Шамбат са Борут, Караст и Кетимар(Асемани, с. 130).

Точно името на Караст е близо до това на Горазд и наистина е прав Ферлуга, че тази династия е командвала славяните там.

        "Каринтия е разположена отсам Дунава, разделена е от река Драва на две части и някога е била част от Норик; тя има източно от себе си Щирия, а от запад и юг - Алпите и Фороюлиенската област" (Асемани, с. 129).

Папският историк Льо Киен също се е чудил над името на Горазд и понеже то не му е звучало никак славянско, решава че то е „Конрад” и пише: „Явно името Конрад е тевтонско и при това издава епископ с латински религиозен обред” (с. 204, по Асемани).

Толкова бил впечатлен Мишел льо Киен, че решил, че няма как Горазд да е „схизматик”, изповядващ „гръцкия обред”.

По подобен начин Фредегарий отдавна харесва Само за франк, а презXVIII в. Ханзиций  на страница 102 от своя труд „Свещенна Германия” затвърждава смело това: „Славяните не били управлявани от един отделен човек, а в древни времена живеели в пълна свобода. После обаче, притиснати от хуните (чети : аварите – бел.к.м.), приели за крал Само, който бил франк, дошъл при тях за търговия. През 622 г. между славяните и аварите избухнала война, чиято причина било непоносимото за славяните иго, с което те били притиснати от хуните. Понеже в тази битка блеснала особено храбростта на Само, славяните го избрали за крал, който в продължение на 35 години (по-точно 36 години) управлявал тази държава дейно и щастливо с многобройни поражения за аварите и франките”(с. 129, по Асемани).

„Самбатос”, съгласно Константин Багрянородни от X в., е първото име на крепостта, върху която израстнал град Киев.

         Каринтия (сравни с руската легенда за брата на Кий с име „Хорив” ?) и Щирия (сравни с руската легенда за брата на Кий с име „Щек” ?) ???

Асемани към Льо Киен: „Старанието на Льо Киен остава напразно, когато се опитва да промени гръка Горазд в тевтонеца Конрад...” (с. 205).

Навярно „остава напразно” и старанието на Ханзиций да промени българина Шамбат/Само във франк (?).

Гр. Берат

Летописни сведения от ХVІІІ в. на поп Йовчо Попниколов.

Летописа на поп Йовчо от ХVІІІ в. за българския цар Волег.

В рода на поп Йовчо Попниколов (1786-1855) се е съхранявал уникален летопис, според който още през ІІ в. от н.е. българите са воювали с римския император Траян (98-117) .

„Прогнаны быша болгары от Траiана римскаго, паки возвратиша ся в лето 489 и имаше предводителя Бориса…“

Годината 489/490, която летописа на поп Йовчо визира като начало на българското нашествие на юг от Дунав, удивително точно съвпада с едно допълнение в българския превод от ХІV в. на Манасиевата хроника: „ При този цар Анастасий българите започнаха да превземат тази земя, като преминаха при Бъдин. А преди това започнаха да превземат долната Охридска земя и след това цялата тази земя. От тръгването на българите досега са изминали 870 г. ".

Това е допълнил към главата за царуването на Анастасий (491-518) българския средновековен преводач на Манасиевата хроника... (Хрониката на Константин Манаси., С., 1992, с. 123 ).

Нещо повече, поп Йовчо дава сведение за български цар Волег към 502 г. То съвпада с данните от хрониката на Йоан Малала (преведена на български още през Х в.) за хунския цар Влах (Балах, Балаш, Балас), чиято съпруга към 527 г. е вече била вдовица.

В арменската история от V в. на Елише присъства една интерполация, съгласно която „хон Херан”, след като станал „цар на Баласакан” (в персийските надписи Баласакан е до Кавказка Албания и дербендската врата на Кавказ), превзел персийската земя до гръцките граници.

„Хон Херан избил в Албания персийската войска и в своята инвазия достигнал до страната на гърците и взел много пленници от ромеи, от арменци, от ибери и от албани…” (Eлише, Слово за арменската война, раздел VІ ).

Да не би този „хон Херан” да е имал прозвище „Балас”, след като е нападнал Персия от Баласакан?

За хунски цар в Предкавказието, чието име е „Балах” и който към 527 г. е вече покойник, както посочихме, пише и в хрониката на Йоан Малала, в кн. ХVІІІ.

Според Йоан Малала, покойният мъж на хунската царица Воа (нарича я „предводителка”), се казвал „Влах”.

Дали упоменатият от Йоан Малала хун „Влах”, т.е. Балах, е едно и също лице с човека, който след като убива персийския цар Пероз е начело на Персия в периода 484-488 г. и е известен от летописците от VІ в. на Йешу Стилит, Прокопий Кесарийски и Агатий Миринейски като „Балас/Балаш”? 

Именно Балас е цар на Персия от 484 до 488 г., след като през 484 г. хуните убиват персийския цар Пероз (457-484). 

Този Балас едно и също лице ли е с Волег, упоменат към 502 г. в летописа на поп Йовчо?

Виж подробно тук:
bghistory-letopisec.blogspot.com/2012/05/ephthalites.html

Кимерийци и хуно-българи!

    
     Заслужава доверие сведението на Прокопий (VІ в.), че хуните произхождат от кимерийците. За съжаление, то е пренебрегнато от старата наука на ХХ в., която нямаше достатъчно изворов материал кои са древните кимерийци.

      При обзора на късно-античната епоха модерните учени приемат Прокопий като стандарт на историческите сведения, но незнайно защо това негово известие, че хуните произхождат от кимерийците, е пренебрегнато от просвещенско-модерните учени и няма задълбочено проучване дали Прокопий е бил прав за произхода на европейските хуни?

        През VІ в. Прокопий, който е черпил сведения от стари автори, но  е ползвал и устни данни на утигури, съюзници на византийският император Юстиниан І, пише:

     „Зад сагините живеят много хунски народи. Простиращата се оттук страна се нарича Евлисия (очевидно Прокопий ползва сведения от „Анонимният Перипъл на Евксинския Понт”, където тази страна от сагините до Дон и Азовско море, е изписана всъщност „Евдоусия”-бел.ред.) ; крайбрежната й част, както и вътрешността е заселена от варвари чак до така нареченото „Меотийско блато” (Азовско море – бел.ред.) и до река Танаис (Дон – бел.ред.), която се влива в „блатото”. От своя страна то се влива в Евксинския Понт (Черно море – бел.ред.). Народите, които живеят там в древността са се именували кимерийци, а сега се наричат утигури. (кн.ІV.4, Войната с готите)”.

  „В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по свое име. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури...(пак там, кн.ІV.5)”. След това Прокопий уточнява още, че по негово време кутригурите живеели на запад от Дон. „ Ако вървиш от град Боспор към град Херсон, който е разположен в приморската област и отдавна е подчинен на римляните, то цялата земя между двата града е заселена с варвари от народа на хуните” (пак там, ІV.5).

        И така, според Прокопий, пост-кимерийци са били ония хуни, които през втората половина на ІV в. нападат готите (пак там, ІV.5).

          

        Явно той е убеден, че хунското нашествие през втората половина на ІV в. (около 363-375) на запад от Азовско море, е извършено от тези кимерийци - кутригури и утигури, а когато след краха на Атиловата държава към 460 г. те се върнали от запад на изток, според Прокопий, кутригурите заселили земите от градовете Херсон до Боспор, а утигурите били на изток от Дон до сагините.